На входа, залепен накриво с тъмножълто тиксо, имаше надпис „Места няма!”. Буквите бяха печатни, но изписани на ръка – ниски, разкрачени, с трудно различим интервал между думите. Към края си надписът бе по-дребен и полегнал, като че ли в следващия миг щеше да изпадне от  листа, ако не го задържаше удивителната – висока и тумбеста, с надебелена двойна линия и кръгче вместо точка за основа.

Тимо не бе сигурен  какво означаваше жеста ѝ, не бе сигурен дори дали беше жест, но го изтълкува като предупреждение да изчака. Остана в пространството между двете врати и включи апарата за почистване на обувки. Само до преди минута дланта ѝ, хладна и напрегната,  бе лежала в джоба на якето му и той, обгърнал я със своята, се бе опитвал да я затопли, изненадващо радостен, но и смътно разтревожен, че  наистина ще успее и тогава тя ще я изтегли. Веднага след като потънаха в мрака, изпуснати от последната лампа при ъгъла на общежитията, тя – без да забавя походката си – се бе доближила до него и казала, че май ѝ е студено. А после добавила:

– Няма да откажеш едно кафе, нали?

– Не е ли твърде късно?

– В нощ като тази не е. Вече е нощ, нали? Повечето хора спят. Някои сънуват, някои се любят. Други се борят с кошмари. Или с мечти. – Между изреченията ѝ имаше паузи, колкото да се включи с някоя реплика. Докато попиваше натиска на силното ѝ тяло, Тимо се опитваше да избере подходящ отговор. – Ако не искаш, недей. Може да си поръчаш коняк. Или нещо друго. Мислех, че обичаш коняк. Кафето не е задължително.

– Не съм по кафето, но може.

– Не обичаш ли коняк?

– Предпочитам бренди. Почти няма разлика и е по-евтино.

–Ако знаех, нямаше да ви  предложа „Плиска”.

– Изненада всички.

– Целта беше ти. Другите просто намазаха. Излиза, че съм успяла, не мислиш ли?

Не можеше да види лицето ѝ в тъмното – беше твърде близо, за да се обръща към нея –  но си представи, че се усмихва.

– Несъмнено успя.

– Другите не са ми интересни. Исках теб да изненадам – повтори тя и Тимо не намери какво повече да добави. Усещаше, че не се нуждае от успокояване – звучеше искрено. Той се опита да долови съжаление или ирония, но не успя. Вървеше до него, пъхнала ръка под мишницата му, и свряла вече топлата си длан в джоба му. Вървеше някак наклонена с горната част на тялото си, но той усещаше  ханша ѝ и му се струваше, че го докосва с бедро. Не беше така, естествено, но бе приятно да го мисли. – Забравила съм, че обичаш бренди. Мислех, че помня. И за отношението ти към кафето нямам спомен.

Не помнела! Нима той помнеше? По всичко изглеждаше, че не само просто знаеше името му. Тя знаеше кой е, тя го познаваше. А той нямаше дори смътна представя коя е. Може би само неясен спомен за тембъра ѝ. Но и това можеше да е илюзия. Питаше се коя е и вероятно в това  хаотично и напрегнато ровичкане в паметта си се бе уловил за гласа ѝ. Беше мек, предразполагащ и близък. Беше глас, който успокоява. Може би затова бе единственото нещо в нея, което му се струваше познато. Колкото и да пришпорваше паметта си, не намираше онова кътче, ако изобщо имаше такова, в което бе забутан спомена за нея. И въпреки  това крачеше до рамото ѝ в тъмното. Беше му казала къде е отседнала и го бе попитала дали ще я изпрати. Не беше молба, питане беше. Всъщност просто му го съобщи. Ако беше молба, щеше да е по-спокоен. И щеше да ги постави в по-ясни отношения – сякаш сега не бяха. Но тогава можеше да се добере до някакво обяснение на ситуацията. И нямаше да изглежда така загадъчно и плашещо, че знае името му, защото нали не бе  чак толкова трудно да се научи нечие име, неговото също.

Не гледаше на нея като на момиче. Не беше момиче, беше жена. Момиче беше Рая, с която бе излязъл тази вечер без да знае дали е поредното им връщане един към друг или първото като вече неосъществени гаджета. Награда ли бе появата на тази непозната Таня или поредното изпитание за отношенията му с Рая? Напоследък бе уморен от безсмислени изпитания. Намираше ги нечестни. Щяха ли да ги освободят от чувството за вина един към друг или това важеше само за Рая, щом той сега е с тази Таня. Пред общежитието си Рая достатъчно овладяно бе казала: „Изпрати момичето, Тимо!” и побързала да се прибере без да му остави възможност за каквото и да е обяснение. Всъщност той нямаше такова, но тя не знаеше или изобщо не искаше да го чува.

Докато крачеха в тъмното с Таня, преодолявайки съпротивата на студа през петстотинте метра до мотела, си спомни как същата вечер Рая се бе притиснала в гърба му. Бяха закъснели. По стръмните стълби към втория етаж срещнаха слизащи, неуспели се да се промъкнат в душния салон. Наложи се да спре на ръба на площадката. Върху гърба си почувства гърдите на Рая, която до този момент не се отделяше от него. Бяха малки гърди, поне така му изглеждаха до преди минута в бялата риза с широки басти, която носеше и вълнения лилав блейзър над нея, и той вече си мислеше, че това определено е недостатък, за който не бе убеден, че си струва да се преглътне. Но сега изведнъж бе почувствал гърдите ѝ, не толкова малки и достатъчно твърди, за да му се прииска да узнае  нещо повече за тях. Тя се притисна  към него, побутвана от идващите след тях. Той не се възползва от този натиск, за да я усети по-плътно, а тя не се отдръпна, за да покаже, че всичко е случайно. Когато преди почти две години я бе видял на литературното четене на първокурсниците, си бе помислил, че е от ония момичета, които се казват Теменужка, Малинка, Ружка или нещо такова. Всъщност се казваше Рая. До нея все още се чувстваше  напрегнат, но не чак толкова, че това да го обезсърчава напълно. Някъде дълбоко в себе си  обаче разбираше, че не са от една порода. Струваше му се скучна и праволинейна. Това можеше да е и взискателност, чувственост  и артистичност, маскирани с дисциплина. А може би още нямаше достатъчно опит с момчетата. Те и двамата вече не бяха точно момче и момиче. Във всеки случай, никога не бе гледал на излизанията им като на връзка. Когато си спомняше лъкатушните им отношения, откриваше, че някак си негласно се бяха редували в това да пропускат момента, в който е можело наистина да ги превърнат в роман. Но се успокояваше, че Рая имаше стил, каквото и да се криеше под това.

Не можеше да чуе какво си говореха Таня и жената от рецепцията. Стараеше се да не гледа към тях, сигурно го обсъждаха.

Фоайето бе празно. Бялата мозайка блестеше и не позволяваше на представата за уют да достигне завършеност. Обувките му бяха черни и с омекнала кожа, но все още с приемлив вид, за да не бъдат захвърлени. Изглеждаха точно както следваше да изглеждат едни любими обувки. Той изчака докато заблестят в отраженията на остъклените стени на антрето. После влезе. Таня стоеше в началото на коридора. Помисли си, че тя още не подозира за неведението му относно нея самата. Жената на рецепцията разглеждаше нещо в монитора.

– Настанявай се – посочи към оскъдната откъм мебели стая Таня, сякаш той носеше два куфара и се канеше да остане поне седмица. – Мария няма да се прибере. Ще спи у Бейков. Стаята е платена. Изненадан ли си? Защо мислиш ме канеше така сърдечно? Знаеше, че ще откажа.

– Впечатли ме, че не прие.

– Не случайно му викат мистър Ларж. Познаваш ли Мария? Мария от Габрово? Учила е редовно, но после се е прехвърлила задочно. Тя те познава.

– Една такава, много бяла, с черни коси, носи ги на гарваново крило? Тя ли?

– Защо не си каза направо Мария с големите гърди? Нали мъжете умирате за големи гърди? Не е ли вярно?

– Със сигурност има и други породи мъже.

– Е, може и да има. Във всеки случай Бейков не е от тях. Не че Мария се оплаква. Тя обича да я харесват. Има собствена теория за харесването. Твърди, че не трябва да му се пречи.

– Познавам чувството ѝ за хумор.

Беше нещо все пак. Мария бе внушителна и мълчалива. Не винаги успяваше да потиска нервността си когато, дори и жените, забравяха за нея самата, а се вторачваха в бюста ѝ.  Не бе толкова красива, колкото интересна. Жалко, че я нямаше наистина.

– Какво друго ѝ остава? Налага ѝ се да живее с представата за себе си като за парче съблазнителна плът.

– Съблазънта трудно може да се скрие, каквото и да правиш.

– Мислиш ли, че не го знае? Сега да не се разстроиш от спомена за нея – усмихна се тя, докато ѝ помагаше да съблече палтото си. За разлика от това на Рая, нейното бе в топъл пясъчен цвят и на дискретни карета.

Минути след края на обсъждането, бирхалето на партера бе минало на самообслужване. Единственият сервитьор едва смогваше да събере празните чаши и почисти препълнените пепелници. Няколкото маси в градинката към Янтра бяха заети, имаше много правостоящи. Повечето се познаваха, ако не по име, поне по физиономии. Пред единствената тоалетна се диплеше върволица. Чакащите опитваха да се държат непринудено и самоотвержено даваха предимство на дамите. Опашката пред бара, дебела и безформена, в един момент се бе превърнала в плътно обсадила го тълпа.  Всички смятаха за въпрос на чест да вземат поне по едно питие именно тук. Отвсякъде валяха поръчки и бе възхитително как барманът запазваше самообладание и успяваше да ги изпълни  без да пита повторно кой какво е поискал.

От навалицата изплува жената, за която Тимур не можеше да се сети откъде го познаваше. Носеше зареден с пълни чаши поднос. Стъпваше леко, без да се оглежда и пази.

– „Плиска” е! – оповести тя и се намести в кръга им. Повечето бяха заети със загадката как е успяла да уреди питиетата и да ги пренесе през жадната тълпа без да я нападнат. Конякът искреше. Заля я вълна от възклицания.

– От мен е. – поясни жената, която Тимо не познаваше. Бе застанала между него и Антон Бейков и това му пречеше да я огледа. Бе не само неудобно но и, неприлично да се впери от толкова близо в лицето ѝ. Гласът ѝ бе тих, но всички я чуха.

Не е проблем да бъде чута хубавата жена, отбеляза си Тимо. Дали другите я познаваха? Надяваше се все някой да знае коя е всъщност. Той не знаеше. Тя се усмихна, докато леко чукна чашата му, дори му се стори, че приклекна в едва доловим реверанс, после се обърна към Бейков.

– Не биваше, Таня – избоботи той с пресипнал от дългия доклад глас. – Трябваше аз да се отсрамя. Но няма да откажа, надявам се и останалите. Нали познавате Таня?.

Никой не отговори с да, но и не отрече. Бяха заети с коняка и с това, което искаха да кажат преди някой да прецака останалите да изслушат първо него. Бейков беше зачервен и с приповдигнато настроение. За пръв път му бяха възложили да изнася годишния доклад за литературната продукция от областта. Бе се спрял при тях, повечето негови студенти и приятели, колкото да овладее, поне  донякъде, възбудата, която го бе обзела. Бързаше да се върне за официалната вечеря, но не искаше да му личи.   Обсъждането бе минало с успех. Салонът бе претъпкан. Край стените и спуснатите завеси на прозорците се бяха струпали правостоящи. Само в средата на четвъртия ред имаше два свободни стола. Нашите са, каза си Тимо, когато различи от двете им страни Елка  и Йордан. Беше ги помолил да им запазят места. Бе завел Рая на пица и му хареса, че тя не отказа. Поръчаха си големи – тя „Францискана”, той „Пипероне” – и тя изяде нейната без протести. Накрая остави само няколко хапки, може би защото така бе прието. Повече го притесняваха двете наливни бири. На две бири никога не можеше да се има доверие, когато си на многолюдно  място, а тоалетната е единична.

Тогава, преди два часа, докато се настаняваха на запазените места под десетките завистливи погледи, някой извика името му. Нямаше как да бе името на друг, колко тимуровци можеше да има дори в препълнен до дупка салон. Гълчавата затихваше. Гостите бяха вече зад масата със зеленото сукно. Отново извикаха името му и след секунда или две пак, този път още по ясно:

– Тимо, Тимо!

Като че ли всички нарочно стихнаха, за да може този някой си Тимо най-после да чуе, че го викат. Той се извърна. През няколко реда му махна жена. Не я познаваше. Беше красива жена и той почувства, че е важно да каже нещо. Нямаше как да ѝ обясни, че недоумява коя е и, че изобщо няма представа защо го вика.

– Здравей, Тимо! – изправи се жената и този път със сигурност не остана някой, който да не я е чул.

–  Здравей – отвърна той и с облекчение отбеляза, че са достатъчно далеко, за да се размине само с отговор на поздрава ѝ.

Жената му махна още веднъж и седна. Обсъждането започна.

Мислеше за нея и там, между колоните под еркерния етаж на клуба, докато отпиваха от  коняка  и опитваха да коментират току-що чутото в салона. Рая мълчеше, макар все пак да оставяше усещането, че участва в разговора. Улови се, че я чувства като част от себе си. Запита се дали вече я приемат за момичето, с което излиза. Жената, която не познаваше и която Бейков бе нарекъл Таня, имаше нисък, добре овладян, смях. И също не бе приказлива. Когато все пак казваше нещо, завършваше всяка реплика с обръщане към него и Рая и дори на два или три пъти добави „Нали така, Тимо?” Всъщност, обръщаше се само към него. Той продължаваше да се напряга да си спомни откъде се познават, но нищо не успяваше да изтръска от паметта си. Там бе изтрито всичко за тази жена, така усмихната и приятелски настроена към него, освен може би все пак само смътно познатия алтов тембър.

– Нали не ме мислиш за лесна? Ще е заблуда.

Лежеше леко извърната. Гърдите ѝ бяха открити и той бе прехвърлил ръката си под тях. Едната ѝ длан бе подпъхната под лицето ѝ. Тимо виждаше само острата извивка на лакътя ѝ. Пръстите на другата си играеха ласкаво с неговите. Беше го любила спокойно и дълбоко, съсредоточено, без да пресилва, и без да оставя каквато и било съмнение в това, което прави. Искаше му се да знае справил ли се е, да разбере дали това за нея вече е бивало и преди.

– Надявам се, не. Приемам го за част от живота.

– Кое? Аз друго те попитах.

– Това, което се случва. И то красива част.

– Не е отговора, който очаквах.

– Няма отговор. Знаеш, че няма да е положителен. Защо ме питаш? И отрицателен няма да е, нищо че ще е искрен. Отговорът би  съсипал всичко.

– И осъдените на смърт имат право на последно желание. Какво да кажем за студентите, на които след часове им предстои последен изпит. – Тя се намести удобно в гнездото, което бяха образували телата им.  – Ти си моето последно желание.

Той  зарови лице в косата ѝ, вдъхна аромата ѝ, и докосна с устни тила ѝ. Отново не знаеше какво да отговори. Бяха се любили. Предполагаше, че  не остава много до разсъмване. Часовникът му лежеше на шкафчето до леглото. Още не знаеше коя е и откъде го познава. С всяка измината минута ставаше все по-невъзможно да я попита коя е всъщност и как така знае толкова за него. Не бе чак такава звезда на университетския небосклон, бе само редактор във вестника.

– Сигурно трябва да е възхитително, че съм последното ти желание.

– За теб аз съм една нощ, която няма да забравиш. И която, надявам се,  си е заслужавала.

– Беше неочаквана.

– Още е рано да се каже каква е всъщност, аз само се надявам, да е незабравима.

– Незабравимото често ни сполетява случайно.

– Не е случайно и не съм случайна – отвърна тя без раздразнение. – Въпросът е това да не се превърне в кошмар. Нали няма да се влюбиш? Ще е нелепо.

– Не знам. Нямам личен лимит за влюбване.

– Има и кошмарна любов.

– Важно е да е истинска – изтърси Тимо и се ядоса на себе си. Не знаеше какво да ѝ отговори.

– Това не е любов, Тимо. Това е постигане на равновесие.

– И така да е. Поне ти не изглеждаш объркана.

– Подозирам, че съм права. Макар че това касае повече мен. Във всеки случай, опитвам се да не му предавам чак такова съдбовност. Съветвам те и ти да го направиш.

– Не бих го забравил. Не ми се тръгва.

– Онова момиче те обича.

– Мислиш ли?

– Не мисля, виждам го. Несигурността е в теб. Нейната си нуждае от разбиране, твоята от преодоляване.

Изобщо не бяха слизали в бара на мотела. Една кльощава сервитьорка бе донесла бутилка бренди, чаши, кайсиеви ядки, кола, няколко пакетчета захар и разтворимо кафе. Така е по-добре, бе казала Таня когато заключи след сервитьорката, която не отрони дума, докато подреждаше донесеното върху масата срещу леглата. После го попита не му ли се струва, че е твърде горещо и би ли имал нещо против, ако се съблече?  И защо не налее по едно докато тя си вземе душ, а после не се освежи и той? Любиха се, пиха, пак се любиха, пиха още бренди, после кафе, любиха се  пак…

– В леглото често има повече  кошмари отколкото любов – беше казала тя дълбоко в нощта.

– Сега в него сме ти и аз.

– Ти би трябвало да знаеш мечта ли съм или кошмар.

– Избирам да си спомен.

– О, това е повече от мечта. Това е нещо сбъднато.

Тя го целуна и люби отново. После му разказа за сина си, който вече ходел на градина. И за мъжа ѝ, който постоянно ѝ натяквал, че не става само с научената наизуст в гимназията „Дни на проверка”. Както и за второто, което очаквала – не ѝ ли личало, вече била в четвъртия?

Когато си тръгна, тя спеше. Входът бе заключен. Бележката с предупреждението, че няма места липсваше. Липсваше и рецепционистката. Мониторът трепкаше от безсъние. Лампата в дъното на фоайето, откъм затворения бар, жужеше и премигваше през няколко секунди. На срещуположната на входа стена имаше врата за терасата и през отраженията на фоайето и на собствената си фигура Тимо видя, че навън има някой и излезе. Беше мъж. Стоеше прав до парапета с разкопчан ватиран шлифер и пушеше. Не се обърна, когато го приближи.

Терасата бе широка и пуста. До вратата имаше сандъче за угарки и два стола с олющен лак. Бяха  мръсни и стари. Отсреща, в бистрия синкав мрак светеше градът.  Над блесналата и наръфана от дърветата по брега лента на реката се очертаваше силуета на Стамболовия мост. Напрегна се да долови шума на града, но не успя. И шума на реката не се долавяше, но гледката сякаш сама го добавяше към себе си. Опита да разпознае някои сгради, но се отказа. Мъжът допуши цигарата си и с вял жест пусна угарката зад парапета. Някой почука на стъклото зад него. Беше жената от рецепцията. Кимна му да я последва. После премина, все така безмълвна, пред него през фоайето, отключи входа, пропусна го и дори не благодари на пожеланието му  за приятен ден.

Стиховете ги нямаше. Прерови всички папки и чекмеджета, но не ги откри. Не бе сигурен как точно ще ги познае. Никъде не откри ръкопис на поетеса с малко име Таня, трябваше да я попита за псевдоним. Малко преди да заспи до рамото му, тя бе изрецитирала почти шепнешком едно свое стихотворение и попитала дали му харесва. Не му хареса. Не беше добро, беше слабо. Беше банално и общо взето не казваше нищо повече от това, че обича. И че това бе само нейно собствено обичане. Всички поети твърдяха, че тяхната обич е единствена, някои не толкова банално. Но там, в леглото, над изтощените им тела, мекият ѝ тембър правеше простичките думи да изглеждат истински. После тя пак го попита харесва ли му? Той се опита  да ѝ обясни, че е важно какво чувства тя самата, не какво мислят другите.

– Бейков твърди, че ставали – каза му. – Ти какво ще кажеш за стихотворението ми?

– Мисля че, че е добро…

– Дано да си искрен – прошепна тя и го прегърна. – Важното е да сме искрени, нали?

А сега не можеше да ги открие тия проклети искрени стихове, които съвсем не бяха точно поезия. Но пък бяха част от нейната същност, надяваше се от истинската ѝ същност. Или от мечтата ѝ. Така и не бе разбрал за какво мечтаеше? Беше му разказала за себе си, за миналото си, но не и за мечтите си. Дори за една своя мечта не бе му разказала. В редакцията не си спомняха за нея. После някой се сети, че Бейков донесъл папка със стихове на някаква задочничка, но сам ги хвърлил в коша, били тъпи и елементарни, направо бездарни били. Той обаче бил вече изпълнил обещанието си да ги донесе в редакцията. Но не настоявал да ги публикуват.

Тимо прерови още веднъж редакцията, вече без особена надежда, че накрая ще ги открие забутани някъде. И кошчето бе празно. Нямаше ги. Бяха изгубени, бяха изхвърлени. Само в ушите му още звучаха късчета от тия банални стихове, които дори ритъм нямаха, и с които една непозната Таня признаваше, че иска да обича.

Тя не беше го помолила за нищо невъзможно. Само да каже харесва ли му стихотворението за нейната обич. Трябваше да чуе още нейни стихове. Трябваше да поседи до нея, да послуша. Да  я люби отново и после отново да слуша. Стихът е различен след любов. И че е важно да има кой да чува поезията, която витае около нас, когато се любим. Трябваше да ѝ каже не дали е гениална или неписана до този миг поезия. Важно бе дали от самият миг ще остане спомен. Защото мечти и желания винаги щеше да има, но малко от тях щяха да се превърнат в спомени.

– Взех го! – усмихна се Таня още преди той да спре до тях. Беше с Мария. – Завършвам, Тимо!

– Здравей! – усмихна му се и Мария. – Не знаех, че вече се познавате.

– Нали ти казах, Мария, той е. Бях в първи курс, когато Бейков ме заведе за първи път в редакцията. Тогава  ни запознаха с Тимо. Не ме е забравил.

– Знам го аз Тимо – продължи да се усмихва, Мария. – Той не забравя. Оставям ви. Имам среща. Радвам се, че се видяхме, Тимо.

– Нали не се сърди?

– Кой? Мария ли? Защо да се сърди?

– О, Тимо, не Мария. Твоето момиче, нали не се сърди?

– Нямам представа.

– Намери я и разбери. Не се бави повече. Става късно за чакане.

Застанаха до паметника при аулата. Отсреща бе Царевец с Патриаршията. Тимо си каза, че още тия дни трябва да я посети. Не бе ходил там от откриването ѝ. Тогава си бе обещал някой ден да се върне сам, да погледа стенописите и да помълчи.

– Не ги открих, Таня – каза той без да се извръща към нея, бе много близо, твърде близо,  но дори в хладината на ноември усещаше топлината ѝ.

– Кое не откри, Тимо?

– Стиховете. Изгубени са. Ще преровя още веднъж, но е малко вероятно да се намерят.

Тя замълча. После каза:

– Няма такова нещо като загубен стих, Тимо. Би трябвало да го знаеш.

– Някъде са изчезнали.

Тя го погледна и хвана под ръка:

– А аз се наспах. Беше сън без кошмари.  Това е добре, нали?

Постояха загледани в хълма с крепостта. Въпреки сивотата на деня, по него пъплеха туристи.

– Тръгваме ли, Таня?

Зад тях стоеше мъжът с ватирания шлифер. Тимо не можеше да откъсне очи от лицето му – спокойно и загрижено. Мъжът не му обърна внимание.

– Готова съм, скъпи – каза Таня, целуна Тимо по бузата и издърпа внимателно ръката си. – Това е Тимо, скъпи. Говорила съм ти за него, спомняш си, нали?

Мъжът кимна. Подаде ѝ ръка, за да слезе през двете облицовани със сив пясъчник стъпала. Таня, за която преди минута Тимо научи откъде го познава, си тръгна с мъжа. След няколко метра той ѝ каза нещо и спря. Върна се, извади от джоба си малко  безформено пакетче и му го подаде.  После, все така безмълвен застигна Таня. Тимо опипа пакетчето, после китката си. Часовникът му го нямаше. Вдигна очи след тях. Мъжът се изравни с Таня. Тя наклони рамото си към неговото и те, без да се обръщат, се отдалечиха.